Имахме класно по френски език. Темата бе за Георги Димитров, велик син на българския народ.
В този дух трябваше да се развие темата. Френският не се удаваше на всеки ученик и не всеки имаше желание да го учи, както и другите езици. В класа се възцари обичайната тишина като при всяка класна работа.
По френски аз бях средна хубост, но около мен на чиновете бяха все по-слаби ученици и всички се надяваха да препишат от мен. Така и стана. Съседът ми по чин вляво и двамата съученици, седнали зад мен, успяха да препишат. Предадохме класните работи и зачакахме другата седмица, когато другарката ще ги донесе и ще ни обяви оценките.
Този ден дойде. Другарката донесе класните, остави ги на катедрата и не без тревога произнесе кратко слово пред смълчания клас: „Драги ученици. Класните ви работи са средна хубост, от всички 40 души има само две слаби бележки. Това е добре. Но има четирима от вас, които сериозно ме безпокоят и се чудя дали да не ги докладвам в педагогическия съвет за изключване от училище. Не знам дали нарочно са го направили”.
Наред с всички в класа и ние се спотайвахме между чиновете. Другарката продължи: „Писали са, драги ученици, че Георги Димитров е най-малкият син на България. Вместо, че е велик син на България”.
Последва смях и ние, нищо неподозиращи, гръмогласно се смяхме заедно с всички останали. Но когато чух първото име на проявилите се, морници полазиха по цялото ми тяло.
-Това са, продължи другарката, Никола, Цецо, Киро и Петко.
Не бях го направил нарочно. Просто от невнимание вместо да напиша „гранд“ съм написал несъзнателно „пти“. Другите трима, без да мислят, го преписват и така стигнахме до прага на изключването. Аз казах:
-Другарко, аз несъзнателно, в бързината да го напиша съм го объркал. Няма никаква умисъл, другарко! Моля да ми простите и извините за неволната грешка. Аз никога няма да си простя тази така глупава, но несъзнателна грешка.
Другите трима мои съученици се снишиха и притиснаха към чиновете, а от очите им рукнаха бистри детски сълзици.
– А вие, юнаци, какво? Преписахте, без и да помислите за текста. Ще помисля до следващата седмица и тогава ще реша как да постъпя – каза другарката.
– Молим ви се, другарко. Смилете се над нас. Не разсипвайте бъдещето ни – в хор издекламирахме четиримата провинени.
Следващата седмица другарката обяви последна прошка и последно предупреждение.
Така се разминахме с изключването.
Петко Яков, Сомовит, Плевенско